Русия два пъти унищожава българската държавност. Първия път, екзекутор на България е кървавият езичник Светослав през 968-971 година. Светослав избива безмилостно над 300 български болярски рода и обезглавява държавата по същия начин както я обезглавяват 10 века по-късно комунистите под руски контрол. Какво се е случило в тази далечна и драматична за Родината ни епоха може да прочетете тук:
Причините, довели до византийско-руския съюз против България, са анализирани нееднократно. Насочвайки вниманието си към Киевска Рус, Никифор II Фока е ръководен от желанието да противопостави на България силен и недостатъчно познат за българите противник. Вероятно още при цар Симеон между България и Киевска Рус са съществували връзки, но все пак Византия е имала по-солидни позиции и възможности за влияние в руския политически живот. От времето на византийско-руския договор от 911 г. в имперската армия присъства наемната варяго-руска дружина. Контактите между Киевска Рус и Византия се засилват след покръстването на княгиня Олга (944-964) в Константинопол (955).
Византия насочва вниманието си към младия и войнствен княз Светослав Игоревич (964-972). Току-що поел властта от майка си Олга, Светослав става изразител на най-агресивните среди от руско-норманската знат. Той се отнася насмешливо към верските възгледи на Олга, приемайки Христовото учение за религия на слабите.
Никифор Фока изпраща при Светослав, Калокир, син на протевона (управителя) на Херсонес. Този млад и амбициозен аристократ вече е бил с дипломатическа мисия при немския император Отон I. Сега Никифор Фока му гласува още по-голямо доверие, като му дава и високата титла патриций. Чрез Калокир руският княз получава 15 кентенария злато. Изчисленията показват, че сумата не е достатъчна за наемна войска, по-голяма от три-четири хиляди души. Така е, защото византийското правителство вижда в княза не обикновен вожд на наемници, а политически партньор с по-широки характеристики. Златото е личен дар за княза, докато за войските му е предназначена плячката, която ще бъде придобита в България.
Светослав изненадващо дебаркира със своите ладии в Дунавската делта. Това става не в началото на лятото на 968 г., както често се твърди, а най-вероятно през август (Йоан Скилица). Лъв Дякон съобщава, че войските на киевския княз наброяват 60 хиляди души {без да се броят наемниците!), чието ядро е княжеската дружина от около 10 хиляди воини. Светослав води огромни за времето си сили, използвайки значителния демографски потенциал на руските славянски племена.
Руското нападение е изненадващо за българите. Когато Светослав навлиза в Дунав, срещу него цар Петър изпраща 30-хилядна войска. Българите са разгромени от русите още в първото голямо сражение, а спасилите се от бойното поле се затварят зад яките стени на Дръстър. При вестта за поражението цар Петър получава апоплектичен удар и на практика става неспособен да изпълнява функциите си на държавен глава. Той приема монашески сан и се оттегля в манастир. Само след няколко месеца царят черноризец умира (30 януари 970 г.). Така България губи опитен и обигран политик, койо независимо от своите грешки и слабости води държавните дела повече от четири десетилетия.
Последвалите действия водят до завладяването на част от североизточните български земи. Руският хронист твърди, че Светослав завзема 80 града по Дунава. Във всеки случай руското завоевание все още не включва столицата Велики Преслав. Независимо от болестта на цар Петър българското правителство поне донякъде се съвзема от тежкия удар. Каква е съпротивата срещу нашествието е трудно да се каже, но според руската летопис именно по внушение на българите печенезите нахлуват в руските земи и блокират столицата Киев. Светослав е принуден да прекъсне победоносната си кампания и да се върне бързо назад.
Неочакваното поражение на българските сили във войната със Светослав прави силно впечатление в Константинопол. Никифор Фока е неприятно изненадан от бързото развитие на руско-българската война, за която се е предвиждало да бъде дълга и изтощителна и за двете страни. Рязката промяна в ситуацията принуждава императора да търси сближение с българите. Византия няма достатъчно сили за война на север, доколкото през 968 г. действията срещу арабите са в апогея си, а в Южна Италия продължава конфликтът с немците. Сведенията за поредните българо-византийски контакти са лаконични и противоречиви. Колко време отнемат тези преговори и какви са резултатите им, можем само да гадаем, но в някакъв вид старото приятелство поне в декларативен вид е възстановено. По същото време болестта на цар Петър се влошава, той приема монашеството и не след дълго умира. Тогава византийското правителство позволява на неговите синове Борис и Роман да се завърнат във Велики Преслав. Ако империята наистина е виждала в Борис и Роман гаранция за запазването на мира, това се е дължало на желанието във Велики Преслав да доминират достатъчно познати политически сили и личности. В този смисъл и неопитността на Борис II очевидно е приемана като условие, че от българска страна няма да последват неприятни изненади. Възцаряването на Борис II не носи така нужната на страната стабилизация. Прекарал цели шест години (и то годините, в които се оформя като личност!) във византийската столица, той на практика не познава ситуацията в страната си и вероятно лесно става зависим от противоборстващите групировки.
През лятото на 969 г. Светослав все още е в Киев, включително по време на смъртта на неговата майка, княгинята и бъдеща светица Олга-Елена (11 юли с. г.). Преди кончината си Олга, подкрепяна от своите приближени, обсипва с упреци Светослав. Част от руската знат не одобрява авантюристичните походи, включително и този в България. Светослав обаче е непоколебим, той стига дотам да заяви, че не желае повече да управлява от Киев, а от Преславец -там била средата на неговата земя, т. е. на замисляната вече фантастична държава от Балтика до Византия. Князът представя завзетия български Преславец като истински рай, където „се стичат всякакви блага: от гръцката земя злато, коприна, вина и различни плодове, от чехите и угри-те - сребро и коне, от Русия пък - кожи ивосък, мед и роби". Лъв Дякон свидетелства, че след нападението над България Светослав и приближените му „не искали да се връщат в страната си, но, възхитени от благоденствието на тези земи, съвсем пренебрегнали сключения договор с император Никифор и сметнали, че за тях е изгодно да останат и завладеят тази страна ". Воден от подобни намерения, Светослав се готви усилено за втория си поход, което отнема поне няколко месеца.
Завръщането в България е осъществено с привличането на допълнителни сили, включително нови групи наемници от Скандинавия. Според руския летописец съпротивата сега е много по-упорита. В завързалата се битка „българите започнали да надделяват ", което показва, че преславското правителство все пак не е така бездейно, както се приема обикновено. И този път численото надмощие и опитът на варяго-руските мъже на кървите си казват думата, а българската войска отново е разгромена. Североизточната част на страната, включително Дръстър и столицата Велики Преслав, попада под режим на руска окупация. Това става в резултат на тежки боеве.
В определен момент двете страни стигат до споразумение, наложено от Светослав с груба сила. По-късните събития показват, че Борис II запазва известна власт, а не само нейните символи и инсигнии. Споменава се за български части под руско командване, както и за крепости, оставащи под контрола на български градоначалници.
Темата за Светослав е използвана по-късно за примитивна пропаганда. Усилията на ред български граждански и военни историци да представят Светославовата агресия като начало на вековната българо-руска(=сьветска) бойна дружба са неприкрито тенденциозни и откровено несъстоятелни. От своя страна дори и авторитетни руски (съветски) изследователи не могат да преболедуват традиционното имперско мислене, твърдейки, че Светослав не искал да завладее България, а само тъй нужната на Киевска Рус Дунавска делта (?!) - при все че тя е неразделна част от същата тази държава България, към която князът има едва ли не най-приятелски намерения...Действията на Светослав са насочени срещу суверенна държава, която с нищо не му дава повод за война. Отначало те са свързани с грабеж и директна услуга за трета страна - Византия. Най-меко казано, това е агресия и плен руски.
Когато повторно нахлува в България, киевският княз вече има още по-опасни намерения. Мнимият съюз е категорично неравноправен. Борис II продължава да резидира в столицата Велики Преслав, но в нея е разположен силен руски гарнизон. При това през пролетта на 971 г. Йоан Цимисхи среща българския цар във външния град на столицата, докато укрепеният царски дворец явно още от 969 г. е в руски ръце. Обстоятелството, че през 971 г. Светослав е в Дръстър, съвсем не означава, че той едва ли не великодушно е отстъпил Преслав на цар Борис - може би в конкретната ситуация това е чисто стратегически ход. От друга страна, Дръстър не е просто една силна крепост, а представлява своего рода партнираща столица. Факт е, че през 971 г. Светослав в Дръстър екзекутира голям брой български боляри. ((според изворите 300!) - да си припомним какъв потрес предизвиква съобщението на Григорий Цамблак за убийството на 100 видни българи от турците в 1393 г.). Това също ни навежда на мисълта, че съюзът е основан на фактическото заложничество на българския цар и най-видните личности от неговото обкръжение. Светослав смята партньорството си с Борис II за временно. То му е необходимо до постигането на решителна победа над империята, която би открила перспектива за нови споразумения и решаване на вече открития български въпрос. Твърдението, че „Преславец" (някои учени допускат, че става дума дори за Велики Преслав!) е средата на моята земя, показва княза „варяг″ във всеки случай не като български съюзник и радетел на славянско братство, а като откровен завоевател. Тези намерения на Светослав стават още по-неприкрити след смъртта на Никифор II Фока, когато неговият приятел Калокир е още по-настойчив в намеренията си да завземе византийския трон с руска помощ. Тоест Светослав разполага с облечен в някаква легитимна форма мотив да завладее България, обещана му от Калокир като бъдещ византийски василевс. Така от агресор, окупатор и тираничен съюзник на Борис II киевският княз съвсем естествено започва да се превръща, ако използваме емоционалния език на старите автори, в чужд поробител.
Водейки голяма и разноплеменна армия, през пролетта на 970 г. Светослав нахлува в Източна Тракия. Варда Склир увлича нападателите в засада и им нанася тежко поражение. Византийският успех остава неоползотворен поради въстанието на Варда Фока в Мала Азия. Склир с част от войските е изтеглен от европейската част, за да се сражава против узурпатора. Руските набези са подновени, а оставеният начело на византийските войски в Тракия магистър Йоан Куркуа не се оказва на висота. Съпротива оказват и българските власти в онези земи, които не са под режим на пряка руска окупация. Известен е случаят с Пловдив - градът отказва да се подчини на Светослав, след което е атакуван и превзет. Разправата с непокорните се изразява в жестоки репресии (хиляди хора са набити на кол) и разрушаване на града. През достатъчно отдалечената 1114 г., когато Анна Комнина заедно с баща си император Алексий I Комнин посещава Пловдив, този някога голям и хубав град все още не се е съвзел от разрушенията на таврите и скитите (т. е. русите) в старо време. Самоувереността на Светослав и хората му става все по-силна, което принуждава император Йоан Цимисхи сам да се заеме с отблъскването на руската заплаха.
В края на март византийската армия, водена от самия император, потегля към Велики Преслав. Ромеите, които винаги са се бояли от влизането в дебрите на Балкана (включително няколко години по-рано при Никифор II Фока), сега необезпокоявано преминават източните старопланински проходи. ромеите са допуснати, а може би и дори водени по опасните планински пътища от българи, доверили се на декларациите на императора че идва като съюзник християнин срещу езичниците руси. Явно такова е било и поведението на българите на юг от Балкана, където армията на Цимисхи се движи свободно, без да се налага да превзема български крепости.
Армията на Цимисхи достига Велики Преслав на 12 април 971 г. Ако вярваме на Лъв Дякон, русите наистина са изненадани, сред тях дори настъпва суматоха. Най-вероятното обяснение е, че те са разчитали да бъдат известени за ромейското придвижване от българите. Това обаче не става, а руското командване е лишено отнепосредствена информация за конкретната военна кампания. Въпреки това пред стените на Велики Преслав се завързва ожесточена битка. Руската пехота търпи големи загуби и е принудена да побегне зад стените на българската столица.Калокир, който по това време е в Преслав, панически заминава за Дръстър, може би за да повика Светослав с главните сили. На 13 април с помощта на стенобойни машини и стълби калените войници на Цимисхи проникват в града. Те овладяват външния град, а руският воевода Свенкел (Свенелд) се затваря във вътрешната крепост. Русите се съпротивляват ожесточено и находчиво, устройвайки клопки на нападателите. Тогава в крепостта са хвърлени запалителни вещества (вероятно гръцки огън), с което по-нататъшната отбрана става невъзможна. Свенкел с оцелелите си войници успява да си пробие път и да побегне към Дръстър.
Във външния град на българската столица Йоан Цимисхи открива Борис II, с когото той разговаря като с господар на българите. Царят е заедно със съпругата си и двете си невръстни деца. Царят получава приятелски уверения, че ромеите идват като съюзници и че за тях врагове са единствено русите. Реалната власт на Борис II обаче не е възстановена, а царската съкровищница е поставена под разпореждането на императора. Фактически Борис се превръща от руски в ромейски почетен пленник и заложник за поведението на българската знат.
На 23 април (Гергьовден) Цимисхи е край Дръстър, пред чиито стени според Лъв Дякон го очаква 60-хилядната руска войска. Кървавата битка завършва с тежко поражение за русите. Оцелелите се укриват в здравата дунавска крепост, а Цимисхи изгражда укрепения си лагер на една височина (може би дн. Меджиди табия). Скоро пристига и огненосният византийски флот, което въодушевява ромеите и носи униние в руския лагер. Ладиите веднага са скрити в подножието на крепостните стени. Светослав попада в пълна блокада, за която не е подготвен. В Дръстър няма дори достатъчно хранителни припаси. Византийско-руските схватки пред Дръстър продължават близо три месеца, при което силите на Светослав се топят от ден на ден. На свой ред Цимисхи засилва армията си, призовавайки пред Дръстър гарнизоните, оставени преди това в другите крепости в района. Светослав прави дързък нощен излаз, за да се снабди с припаси, но постепенно над армията му надвисва сянката на глада. Не помагат нито опитите за създаване на собствена конница (слабото място в руската военна тактика), нито езическите жертвоприношения и екзекутирането на подозираните в измяна български боляри. Лъв Дякон споменава и за човешки жертвоприношения с български младенци (бебета).
Битката, решила изхода на цялата война, е на 21 юли 971 г. Русите дават много жертви, а храбрецът Анемас (покръстен арабски принц) успява да рани тежко в рамото самия княз.След тежкото поражение русите се съгласяват на преговори. Условията на договора отразяват пълната византийска победа - киевският княз се заклева да бъде съюзник на империята, като декларира отказа си от претенции към Херсонската тема (Крим) и България. На русите великодушно е позволено да се оттеглят в родината, като са снабдени с хранителни припаси.
Скоро русите потеглят по обратния път към Киев, но се налага да пре-зимуват при устието на Днепър. През пролетта на 972 г. Светослав се опитва да продължи пътя си, но при Днепърските прагове (т. е. северно от днешния гр. Запоро-жие, Украйна) попада в печенежка засада. Тук князът намира своята гибел, а от черепа му по заповед на печенежкия каган Куря е изработена обкована със сребро чаша - свидетелство за близостта на печенежки-те вярвания до онези на старите българи.
Цар Борис II е официално развенчан, като му е заповядано да снеме царските знаци (тиара, багреница, червени бо-туши и пр.), което става на специална церемония в императорския дворец. Борис получава високата титла „магистър", докато за Роман не се споменава нищо специално. Двамата братя остават под особен надзор, продължил до бягството им през 978 г. Така от византийска гледна точка България престава да съществува като суверенна държава, а административното й преустройства трябва да я превърне (първите стъпки в тази посока са вече направени) в неразделна част от византийската имперска територия.
